РОЛЯ

Каква бе моята вина,

така и не разбрах.

Години вече ръката ми

протегната стои,

но НИКОЙ не поиска да я хване.

Една протегната ръка

за светлина и обич.

Получих само присмех грозен,

хули, удари, дълбоки рани

от херои, скрити в тъмното.

И отгоре някаква вина,

че някому не съм простила.

На анонимното "прости"

безАдресно захвърлено в пространството

отговарям просто:

простих на всички всичко.

От мен простено е

до перце, до трън,

до капка кръв и до сълза.

Но горчива е

и непосилно тежка

утайката от тишината на крещящи,

натрупана на дъното

на дългото очакване.

Не мога да живея,

изопната до скъсване,

във този свят със името «илюзия»,

от мене неразбран.

Не мога да живея

като дива плячка

от хищници преследвана.

До дупка и до смърт.

Не прощавах ли достатъчно?

Не премълчах ли болката,

когато парчета от душата ми

и женската ми доверчивост

се вееха разкъсани

като пране във мръсно гето.

Простих отказаната

на слепеца светлина.

Преглъщах дълго глумите

на недорасли еднодневки.

Преживях и болката на слепия

от недопушена цигара,

угасена във дланта,

протегната за малко светлина.

Преболях отровата на съскаща змия,

скрита във студена мъжка пазва.

Докоснах се до този свят

на двуличие, на зло и на омраза.

Във него аз не мога да вирея.

Жена съм и не мога

по кучешки да препикавам

територии и хора.

Не съм маймуна.

От клона слезли са дедите ми отдавна.

Не умея да ухажвам

инфантилни юноши,

нито зрели господа,

разглезени от пеперудено внимание.

Мадоната с прането съм,

(една от всичките),

но не мога да се наредя в редичката

от смачкани и хленчещи женици

на колене поставени

от младите любовници.

(Мъжът, не пощадил

достойнството на своята жена,

сам достойнство не познава.)

Прекършена е вярата ми в

мъжката почтеност

и порива за чистота и обич.

Душата ми е в кома,

от солта във раните насипвана.

От калта и от омразата.

До днес не знам каква бе моята вина,

че в тази  пошла драма

на виртуалния абсурд

получих ролята на жертва.

По арената се лутах сляпа

и напразно търсех оня,

който там ме хвърли

с вързани очи,

а суфльорките от ложите,

скрити зад широки рамене,

вменяваха вината ми.

И ме убиваха актьори непознати -

бавно, дълго, методично.

Блъскаха безжалостно и удряха.

Молби отправях за пощада,

отвръщаха ми с удари по-силни.

А съжалението анонимно

не бършеше сълзите,

а шибаше като камшик в лицето.

Е, пребита е до смърт душата ми.

Вече е строшено огледалото

със камъните «цветни»,

хвърляни до днес

във моята градина.

Ето, победители:

подарявам ви парчетата.

Залепете ги.

И се огледайте.

Опитайте.

Може да успеете да видите

лицата на света-заблуда,

тласкан от омраза.

Непосилна е за мен цената.

Не ми достига слабост,

да платя поискания дан,

за да съм щастлива в него.

Може би докрай ще си остана,

все същата самотница несретна

на този пренаселен остров.

Макар че много исках

за някой Робинзон самотен

да бъда верния Петкан

на остров чист,

наречен «Обич».

Вървя конвоят дълго -

не ден, не два - години,

Но мъжкото "прости" очи в очи,

все още чакам.

В очите!

Там, където

бе нанесен

ударът.

ПП.

АКО И ВАС ВИ ЗАБОЛИ - ПРОСТЕТЕ МИ!