Моето детство е люлка

хладна и жълта като гумено пате.

От толкова изплакани сълзи,

детството ми почва да ръждясва.

Внезапно Нищо го разяжда хищно,

то тихо плаче със мойте неизсмени смехове.

Подпорите му гният заплашително,

готови да ни предадат.

Аз знам, че скоро с трясък ще се сгромоляса,

ще се разгради неразделно във тревата

и ще забравя как се тича по асфалта.

Бос.

И няма да си спомням за какво са локвите.

Нервно ще заобикалям, за да намеря сух паваж.

Ще загася неволно своя огън,

навлизайки в тунела с надеждата за малка свещ.

Загубила пътя обратен, ще тръгна...

към внезапно появилото се Нищо.