Очите ѝ – със цвят на диви кестени
нагарчаха във чашата му с вино…
Съдбата им ги срещна много есенно
и после безвъзвратно ги размина.
А онзи мъж с прошарена брада,
изправил гръб във тъмното на здрача,
седеше сам със свойта тишина –
нали мъжете никога не плачат…
Надничаха над него сиви покриви
с протегнати в дъжда ръце – улуци.
И с дъх на нереалност беше мокрото
усещане. Че тя ще му се случи. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up