Умира старата върба, защото идва есента.

За секунда мигнах и превръща се във вечна пак нощта.

Сълзите навътре ще се вливат,

страхуват се да не разкрият

началото на този път безкраен,

мрачен, злобен и потаен..

Потъваща и немощна като преди,

приема загубата и прегръща я с очи.

Остава кухата обвивка и спомен в кожа на змия,

хербарий на една усмивка, погребана под есенни цветя.

Късай, подарявай ми букети от тъга.

Гони ме по пътеки от стъкла,

натрошени ще са нашите сърца.

Откажи се! И ще ти простя...

Букетите в кръвта си пак ще потопя.