Премълча за онази най-несбъдната болка.
Не намери във себе си друго за даване.
Полежа сам-сама. После плака. И толкова.
Махмурлукът горчи само след изтрезняване.
Преобърна света. Всички пътища свършиха.
Не във Рим, а на двора – под дивата вишна.
Тя преля своя гроб и накацаха стършели,
да отпият от виното с вкус на въздишка.
Ами той? – ще попитате. Той най-очаквано
нито чу, ни видя … във душата ѝ стръмното.
Само вятърът – нейният стар съзаклятник,
я помилва без звук с длани вишнево – тъмни. ...