Разхождам се през нощта, 

а с мен е само мойта самота. 

Защо и времето сякаш е спряло. 

Даже пътя изглежда безкраен и единствените ти приятели са светлините. 

Градът спи, 

аз единствено съм буден. 

Сянката ми е единствената, 

която върви до мен. 

Сърцето ми е единственото нещо, 

което бие. 

Вървя по разделителната линията на улицата.

Опитвам се да чета между редовете -

какво се обърка, 

нищо, че всичко изглежда окей. 

Трябва да проверя дали все още съм жив.

Ритъма, който играе в сърцето ми ме държи жив.

Продължавам да търся отговори.

Изглежда никога не съм намирал това,

което търся вървейки по самотната улица на мечтите.

Тръгвам отново сам, 

обречен съм да вървя сам. 

Просто още едно сърце нуждаещо се от спасение чакайки милосърдие от сладката любов. 

Когато си накрая на пътя и си загубил чувство за контрол и в мислите ти отеква погребален звън. 

Когато разомът пречупи духът ти,

вярата ти върви по натрошено стъкло, 

а болката не минава. 

Аз дори не познавам себе си и ми се иска да бъда някой друг.

Може би аз съм отпадък, просто запълвам празното пространство. 

Тук съм вече твърде дълго.

Моля някой да дойде да ме дърпане от сянката на моето съмнение.

Събуди ме, 

кажи достатъчно.

Умирам да живея, 

невъзможно твой.

Но аз съм изрод. 

Аз съм идиот.

Никой съм.

Какво по дяволите правя тук?

В момента аз съм леден къс, 

айсберг, 

откъснал се от арктическия лед, 

който се носи безцелно и бавно се топи.

Но щом мен си решила да забравиш 

и това е което ти изпитваш.

Няма смисъл да питам и да моля.

Да вървя без посока ме обрече.

Зная че си жестока без да си.

Любовта ми след теб ще е студена

и горчиво ще твоето име.

Никога няма да съм същия,

не и след като те обичах.