На студената земя,
покрита с мраморни цветя,
лежеше мъничко дете
с изстинало и измъчено лице.

Че имаше си то една мечта,
да срещне поне капка доброта,
но така и не успя на тази екстра да се натъкне
и малко обич да измъкне
от когото и да било,
че отритнато беше и само,
изоставено от майка и баща,
не погледнато от хора и деца.

Maйка му го бе родила,
но за нея беше сякаш тежко наказание,
не бе това нейното призвание
да се грижи за дете,
да протяга своите към малките ръце,
с любов нежна да го прегръща
и с внимание да го обгръща.
Тя реши!: "Ще се измъкна"
и най-ужасната мисъл в нейната глава се промъкна,
в дом да го остави
и за майчинските задължения мигом да забрави,
а горкото да изтърпи нейната вина,
че тя самата е била оставена сама .

Ходеше сам по улиците мрачни
през дните слънчеви и здрачни,
просеше от хората троха хляб и малко топлина,
но намираше единствено злоба и студенина.
И с разплакани очи гледаше грижещи се за децата си жени.
Но малкото момче се бореше само със света студен,
докато не дойде  и най-ужасния за него ден,
в който пиян шофьор живота му отне,
пръсна се на улицата кръвта на малкото дете.
Изведнъж невероятен смут настана,
вгледаха се в дълбоката му рана,
дали е живо или не?
Погалиха го по бялото лице.
Душата му към Рая летеше,
нищо повече не го болеше.