Стоя аз сам, отхвърлен и наказан,
със спомена за вечната тъга.
Забравен, но все още неразказан
очаквам пак дъждовната съдба.
Летят в ума ми хора и пътеки,
забравени очи изгряват там.
И същността ми като крехко цвете
увяхва под простора в мрак заспал.
Животът бавно времето отнема,
отдавам се на таз реалност аз,
и как ли мога да не я прием а-
заспал е разумът, не вдига глас. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up