Скиташ се пак из черната нощ,
кълнеш и проклинаш сценария лош,
че пак си сама и сълзите не спират,
а със всяка сълза част от тебе умира.
Всяка надежда, всеки спомен отлита,
ураган от тъга всички думи помита.
Падаш безмълвна, ранена, студена,
а вятърът леден дъха ти отнема.
Всеки цвят, всяка мисъл отмива дъждът
и по-силен от всякога става гневът.
И плачеш, и давиш се в свойте сълзи,
вече предаваш се - прекалено боли.