Когато ти не си до мене

и слънцето се скрие от дъжда,

ограбена, без светлина във мрака,

се чувствам още по-сама.

Дали теб търсих във тълпата?

Едва ли, но пък теб открих.

Това поиска може би съдбата,

дълбоко във душата си те скрих.

Наказана да страда и да чака,

бленуваща за глътка свобода,

разголила душата си във мрака,

застанала пред твоята врата.

Вратата си широко отвори ми,

да вляза вътре тихо помогни ми,

да се докосна нежно до душата ти,

трепереща и чакаща ръката ти.