Сбогува се денят… като сираче.
Прихлупвайки каскета, закуцука
към следващото утро. После здрачът
приспа нощта със Моцарт на цигулка.
А ние бяхме там като свидетели,
разгърнали небето на тепсия.
Крадяхме от звездите си куплетите.
Моментно съвместими… само ние.
Изпращахме мечтите си във бездната.
Обичахме по малко, но достатъчно.
Целувахме луните по челата им.
Покланяхме се дòземи на щастието. ...