Защо живеем в самота.. ?

Защо душите ни понякога са тъжни ..?

Обгърнати сърцата в тишина..

Очите плачещи със сълзи, покрити в тъмнина..

Изгубената вяра във живота, и болката,

че пак отиде си доброто...

Това доброто чувство, което кара ни да сме

щастливи.. повдигайки глава нагоре..

усещайки, че все пак сме живи! 

Къде отиде времето, което ни повдига на крака?!

Къде изчезна светлината, която ни извеждаше

от тази пустота?!

Понякога нямаме сили да продължим напред ..

Понякога искаме да не съществуваме. .дори всичко да бъде наред!

Понякога дори да искаме не спира да бие това сърце..

дори и времето да свърши.. дори часовника да спре!

Остави ни упората и си замина заедно със всичките мечти..

Дойде пак тихичко тъгата.. с която

борейки се пак оставаме сами!

Какво ни очаква във този самотен живот?

Кое ни прави силни или слаби..

когато не издържат дори и нервите корави?!

Как тези страдания да спрем,

когато няма на кого да се опрем?!

Къде да отправим тези желания..

когато живеем в самота.. и няма кой да ни подаде ръка?!

С мисли и въпроси сме обсипани.. когато

ни се срива във очите света...... и пак тя ни остава 

и тя ни крепи .... Тази надежда, която до болка ни покорява..

Но тя единствена сбъдва всички наши мечти..

/2009/