Самота

Мрак надвисва над душата ми нещастна,
студ се вкопчва в мен и да пусне ме не ще.
Искра живот проблясва нейде в делечината.
Твоето лице ли е това?
Или Ангел от небето слязъл.
Не. Това си ти, реална,нежна.
Кога усмихна ми се за последно
и моята ръка държа?
Още пазя късче топлина
в моята изстрадала душа.
Ти, мила, караш ме напред да гледам
и следващата крачка да направя.
Ако теб те няма в моето сърце,
то от самота ще си умре.
Гледам твойта снимка,
усмихваш ми се нежно,
образа прекрасен,
очичките красиви.
Всичко туй обичам и до болка чак ми липсва.
Често въпроси си задавам:
Обича ли ме още? Как е? Какво ли прави?
Твоето сърце самотно е,
ами ако някого намери? Ако мен забрави?
Моята душа на самота обречена е, знам го.
Мракът мен преследва и светът е вече сив.
Птичките не пеят,
океанът не шуми.
Вятърът твойто име носи
до моите изстрадали уши.
Чувам го. Оглеждам се. Тебе пак те няма.
Сън ли е това? Искам да престане.
Твоето лице да видя, устните ти да целуна.
Твоята прегръдка топла, уханието тъй прекрасно.
Толкоз много ли желая, че Бог ме тъй наказва.
С мисълта за тебе аз заспивам,
отново с теб съм във нощта,
докато на утринта очи отворя
и болката отляво пак ме прободе.
Жив съм, това добре го зная, но самотен.
Моята душа далеч е,
не моя вече - Твоя.