Есента е мрачна и студена

И все напомня ми тъжното минало.

Листата жълти, земята зелена,

Морето бурно пак се е надигнало.

Варна – далеч си ти от мене,

Не чувам вече морското ти ехтене.

Не усещам под краката си пясъка,

Няма го и във водата на слънцето отблясъка.

Есента върна ми спомен тъжен от морския кей,

Там край да сложа исках, но чужд глас извика ми - Недей!  

Миналото пронизва ме като вятъра силен,

Сълзите отприщват се като дъжда проливен.

Измива улици, но оставя спомени, знам ги наизуст,

В тез дъждовни дни градът е някак доста пуст.

В ранна вечер самотен е градът,

Обезлюден, сякаш всички спят.

Изглежда мрачен в сън унесен,

А морето пее своята тъжна песен.

Пее за минала любов на край обречена,

Любов изстрадана и от морето завлечена.

Липсва ми понякога моят роден град,

Липсва ми в центъра есенният листопад.

Но да се завърна, нямам сили, там

Сърцето си на планината аз ще дам.