Тихо е! Тъмнината обхващала прашната стая!
Като призрак седяло то с наведена глава...
Отразеният образ в огледалото отсреща
се размивал в тежката черна мъгла!
Две очи проблясват, вгледани в нищото!
Лице толкова от скоро, а сякаш от отдавна забравило да се усмихва...
Като самотно цвете на изоставената спирка,
ритъмът на живот все повече притихва!
Спомен след спомен, боли го душата,
сякаш сърцето умира в пълен погром!
Чуват се само сълзите в тъмата...
То беше там, но сякаш не бе в своя дом! ...