Курдисан в центъра на глупоста,
изкачвам се надолу, пропъждайки моята собствена неволя.
И, в бавния ритъм на дъжда, изгасям лампите,
канейки мислите на мойта воля.
В сенките на бляскавия свят проблясквам и се крия,
ровейки се в чуждите души,
сенчест, призрачен обект – себе си разкривам,
тежко бреме – сиромах със серпентирали очи.
Либидо – риторика в моя обществен монолог.
Феминистко – невнимателна методика,
към джендър – себенеразбрал подлог.
И ми викат, а не чувам, не искам дори и да ги слушам. ...