Прегазвам сенките на късния следобед.
Във огледалото – обратно виждане -
денят подтичва, за да ме догони...
Разумно съм натиснала газта.
Така съм в такт със всички
тръгнали уверено към нищото...
(Такава празнота, запълнена с миражи,
че чак свисти под гумите неистово...)
Денят ме задминава важно.
Поема западно към своя изток...
Беззвучно фадо лее се протяжно.
И оживели сенки се разбягват с писък...