Тя седеше на хълма и сплиташе бавно косите си.
Ято облаци – сякаш досадни оси – се присламчи.
Закръжа, забръмча, край страните нахално се сипна
и започна да жили със тънки остри светкавици
ръцете ù бели, раменете, заоблили билото.
Закърви, забуча, на приливи пръсна се залезът.
Пред целия свят, под дървото самотно край нивата
тя сеяча на дъжд прикъта на своята пазва.
И после над него зарони шепот, никнал сред грохот,
завърхули – подобно на пумпал – дъждовния шлейф.
А небето сниши се напряко – тъй сякаш че кокът ù,
безпризорно повлечен от вятъра, легна на дрейф.
Може би най-красивата приказка тя му разказа.
Когато петите ù боси последва дъждът пепелив,
мъжът на полето остана – свише миропомазан,
който няма да пита за какво е роден или жив.
© Валентина Йотова All rights reserved.