Сезоните на сърцето

Нижат се годините - тече животът.

Като на кинолента избелява споменът.

А ние, пешките, играем свойте ходове

и искаме в сиво утро дъга да излезе.

Редят се сезоните - един подир друг.

И ходим по пътища - разнищваме нищото.

Остават въздишките, скрити в съзнанието.

Белеят се вишните - тече си животът, въпреки нас.

Есента пристига неусетно,

пропива се и в мислите дори.

Дъждът затри следите ни,

а птиците изчезнаха в мрачни висини.

Мелодията на времето

захваща своя тъжен стон през есента.

А зимата започва припева,

запява свойта песен зла.

В бели преспи ни затрупва.

С коварна красота струи.

Нашепва в ухото ми, че утре

животът пак ще продължи.

Часовникът зловещо пак тиктака

и времето белязва със своя стон.

Дали пък залезът на дните ни

затри безпаметно следите ни?

Но всеки ден с утро почва,

а мракът скрива се в нощта.

Пролетта ще се разкрие в бяла заран,

нежна и прекрасна като младостта.

Ще разцъфтят в полята кремове обагрени.

А в нас остава мъничко тъга,

че пролетта отлита неусетно,

облечена в алюзия за вечна красота.

Южнякът пък красиво лято носи,

с дъх на праскови и рози.

Последният акорд в мелодията, уви!

Но най-красив е той, нали?

Лятото усмихва ни се нежно.

Морето търси своя бряг студен.

Вълните вечно ще се плискат,

а небето с надежда ще ги озари.

И в падналата ръж в полето

се вплитат две тела навеки.

Докосват се и любовта полека

запалва огън от мечти.

Сезоните навяват спомени,

събрали прах в съзнанието.

Пропити от парфюма на забравени емоции,

носталгия, обречена на миналото.

Животът ни е низ от мигове.

Закърпени оттук - оттам.

А вечността все тъй ще свири свойте тонове.

И време нямаме, уви!