Шаро...*

(Вечер в Страната на спомените)

... Не бе добра идеята изглежда

да се завърна в родния си дом!...

Не знам каква ли съм таил надежда –

на Времето след дивия погром!...

Един съсед дойде при мен и рече,

че там изгнила някаква греда

и затова със времето от тѐча,

и къщата се свлякла за беда.

А после с него просто помълчахме,

че с тъжни мисли всеки бе зает;

бездомно куче някакво сгълчахме

следящо ни през срутеиия плет...

Руините разринах за да мина,

в това което някога бе дом...

А някаква отпрана ламарина

със вятърът трептеше в унисон...

...А, да – съседът?...Той унил си тръгна...

Останал аз със спомените сам

от унеса ми тъжен ме изтръгна

пак оня пес отсреща, в мене взрян...

Навярно той сега живее тука,

загледах се, познат ми се видя

и на плетът през някаква пролука

се мушна той до мен и заскимтя...

А щом със радост завъртя опашка

аз вече знаех, че ми е познат:

усетих, че Животът пак ме лашка

и връща ме във „Старият” ни свят...

... Разбира се, това си беше Шаро*

любимецът ми от ония дни –

единствен той от Времето ни старо

бе оцелял във тия съсипнѝ!...

Скимтѝ сега и ближи ми ръката,

подскача и опашката върти,

поседнах аз на камък до вратата

да го дочакам да се укроти...

... Щом вечерта безброй звезди разпръсна

посипаха се спомени от там

и даже за това да беше късно –

оказа се, че пътят още знам...

... А Шаро да ме ближи продължава,

върти опашка радостно скимти –

единствен тук в руините останал

сред спомените от Ония дни...

И сякаш бе на Времето машина –

ме върна той във тъжен рикошет...

... А Вятърът с "онази ламарина" –

натрапва марш със траурен фалцет...

24.12.2017.

*Шаро се казваше нашето куче