Буря от мисли и свян, и почуда,
гласът ти шептеше непознати слова,
ураган от користна, силна заблуда
завладя, опустоши моите сетива.
Как желая да викам, да стена от болка,
която раздира, задушава гръдта,
как искам да вярвам във теб, но не мога
и потъвам уморено в море САМОТА!
Шепти ми, аз слушам, макар да не разбирам,
предпочитам и мъглата пред тази тишина,
надежда подаряваш, после бавно си отиваш,
мрак по-тъмен пада, няма светлина.