Някак въздухът говори,
клони и листа шептят,
а роса блести и рони
думи, без да се мълвят.
 

Някъде бучи морето,

вятърът пищи в косите,

облаци изскачат от небето,

а покой издишат дълбините.

Чувам собственото си сърце,
чувам времето свисти,
пада в двете ми ръце
цялата вселена, не тежи.

Дърпам за опашката безкрая,
той дори не ме усеща,
но отвсякъде накрая
в приглушена нощ ме среща.

Гледам как душата се показва
с птиците между крилата,
а небето пак разказва
приказка за светлината.

Някъде кълвачът чука,
по скалите се търкаля екот,
изворче подскача и бълбука...
Цялата земя е дъх

                                и шепот.