Той сърбаше чая, тя отпиваше глътка лимонада
и двамата притихнали, неми.
Гледаха се дълго, а в очите им блестеше изненада,
от таз история стара, но тъй незабравена след годините бели.
"Казваш, видя го наскоро",
отпи той поредната глътка.
"По-скоро призрак сякаш беше...
и далечен, нереален звук всяка негова стъпка"
"Поне поздрави ли го, след всичките тези години,
да видиш как е, да покажеш към живота му отношение?"
"Не можех", прошепна тя плахо, през сълзи,
"Страх ме беше дали не е плод на собственото ми въображение" ...