Какво се случи с моето сърце,
какво остана от онова лице,
което болка силна събуждаше
и надежда винаги пробуждаше?
Дали мъртъв си за мене ти,
дали погребала съм искрите от твоите очи?
Не, не ще да забравя аз това лице,
докосването на нежните ръце!
В сърцето мое винаги ще бъдеш ти,
винаги ще помня красивите дни,
с които живота мой дари,
щастие и любов ми подари.
Щом те видя, аз ще трепвам,
но няма аз да те упреквам,
ако силно ме мразиш,
ала зная, че спомена за мене пазиш.
Че ме обичаш още, знам,
но на любовта не ще се отдам.
Нарани ме дълбоко,
страданието бе жестоко.
Но ще усетиш какво е самота,
ще усетиш болката от любовта.
Сили за нищо няма да имаш
и мига ще проклинаш,
в който любовта ми отблъсна
и сърцето мое на парчета разпръсна.
Ще поискаш да умреш
и лицето мое да погребеш.
Но в твоя сън ще идвам
и красиво ще се усмихвам.
Болка силна ще те прободе
и сърцето ти на видението ще се отдаде.
Не ще можеш да ме забравиш
и нещата между нас няма да оправиш.
Само мъката ще ти остане,
ще молиш тя да престане!
© Лиляна Иванова All rights reserved.
Лиляна,извинявай,но това не е поезия.Никаква ритмика,никаква образност,да не говорим,че няма никакъв финал.
Не казвам това,за да те обидя.Ако искаш това,което пишеш да докосва,трябва да се постараеш.
Успех!