Пак превърнах небето от болка в една наковалня,
там сребриста Луна от въздишки ми броня кове
и гори сред огището стих от безсилие палнат,
този свят оглушал е от злост и горѝ стиховѐ.
Пак дъгата превита на две е ковашко духало,
изковават за кръста ми гвоздеи – мъртви звезди.
Всяка дума за обич в комина отлита – нахалост,
с всеки ред нова стигма ръцете безсилни бразди.
От лъчите в среднощна ковачница вещо ковани,
светли стълби до Божи чертози сама ще сплета.
С нежен ангелски пух ще прикрия гноящите рани,
ще напиша на облак молитва. Ще чуе света.
https://youtube.com/watch?v=USR3bX_PtU4&si=EnSIkaIECMiOmarE
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Дошъл един мъдрец и му подарил пръстен, на който били написани простички думи... Царя бил весел, но веднага се натъжил, а в моменти когато бил тъжен... видел ли го, веднага се развеселявал и се усмихвал...защото на пръстена била написана мисъл,която може да се каже във всяка една ситуация на живота,мисъл, която помага в трудните моменти и напомня в добрите за тяхната преходност:
"И това ще мине"