Изпръхналите устни на онзи нежен вятър,
който се протяга сънливо... в клоните на крушата...
ще ги докосна с пръсти, изтръпнали от чакане.
И ще повярвам...
В тихото на двора сгушена.
Че този шепот на отминалите хора ще остане
и някой ден и мойте думи ще повтарят жиците.
Че нечии нозе ще стъпват тук по пладне,
когато в клоните на крушата запяват птиците.
Че тези буци пръст ще помнят тежината ми
и с всеки летен дъжд във тях ще избуявам.
Че този светъл въздух ще мирише на завръщане. ...