ЩЕ СЕ ЗАВЪРНА

Към всички българи в чужбина.

Нощта прелива часовете в пясък
и пясък е течащ в мен сънят.
Все ме връща там – нататък
при милата моя, родна земя.

Сълзѝ се стичат непокорни,
обливат тъжното мое лице,
потъват в душата ми морни,
изливат се в кръвта – море.

Там някъде, така далеко
спи сън спокоен моето дете,
но в мене като подъл екот,
гласът му шепне и зове.

А майка ми с последни сили
дарява вяря, обич, благост.
Защо ти, Господи, наш мили,
дари ги с такава старост?

Дворът започна да пустее
без силна младежка ръка.
Къщицата схлупена немее.
Отиде в странство младостта.

Цветята си цъфтят на воля,
непочистени от плевели дори,
а аз ранена пак се моля,
Бог мама със здраве да дари.

Къде ли да се върна, мамо?
Къде ли хляб ще си намеря?
Там е немотия гола само.
Какви ли върхове да изкатеря?

Ще взема ли детето си при мен?
А ти сама ли ще останеш, мамо?
Вятърът пронизва ме студен
и студ се стича в душата само.

Всичко се завихря от начало –
труд, болка, сълзи, очакване,
а там – дома е всичко в бяло –
пролетта настъпва без протакане.

Ще си ида, мамо, ще се прибера!
Там е моето синьо, родно небе,
природата в душата си ще побера.
Там чакай ме с моето мило дете!

Няма да сме, знам, забогатели, 
но гладни няма да останем.
Ще прекося далечните предели.
В зората слънцето ще пламне...

17 04 2015
Надежда Аврамова