Jan 31, 2017, 6:48 PM

Щрихи на сбогуване с нищото 

  Poetry » Other
501 2 19

Рано слънцето ранило,
станало да се умие.
Минзухарчета нашило
покрай грейнали иглики.

Тича, срича синевата

строфите на нова пролет.
С пух накичи необятът
почернелите тополи.

 

Стичат капчици в олука,
диплят в локвите брътвежи,
шумки листнали шушукат,
и пробуждат таралежи.

 

Ех, какво ми е небето –
в светлосиньо насинило
умълчаните тепета
и замисленото било!

 

Ръси златни песъчинки –
дар от Божии зеници.
Дрипят зимни паяжинки
приливи от звездни птици.

 

И да тръгнеш ли нататък,
дето слънцето извира.
Може пътят да е кратък.
Но от смърт не се умира.

© Валентина Йотова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??