Най-страшни са
онези Цербери,
които пазят
подстъпите на страха!

Тъй яростни,
като питбули,
със захапка яка!
Не пускат никой
да припари.
И имат силно обоняние.
Почти не спят,
а зъбите им
са стоманени.
Най-нечовешки
фанатизъм има в тях.
Емоциите им
са във гръкляна.
Единствено
помазани свещеници
да минат покрай тях
в уречен час успяват.

И наречи ме безразсъдна,
ако искаш, 
но съм намислила
да срежа
със стоманени ножове
арматурата,
върху която
тези Цербери
са построили
свойте домове
в подножието на скалата.

И докато се суетят
край падащите
от небето късове,
ще се провра нагоре,
следвайки
на горските потоци коритата.

И сигурна съм,
че ще стигна не до храм,
а до един гол връх,
където ветровете
вихрен танц завиват
с облаците,
а орлите
за почивка спират.
Един гол връх,
от който
се открива хоризонтът,
където Вечността умира
с грохота
на собственото ти сърце,
където облакът
те скрива
от очите на случайни пътници.

И ти разбираш –
насаме си с твоя дух безсмъртен.