Падам аз надолу, в черна празна яма,  

вече с дни, със месеци, с години,

гонейки тайна от мене по-голяма,

вая маска със детайли фини.

Падам аз надолу, в черна празна яма,

не сблъсъка ме притеснява,

а фактът, че ний отдавна не сме двама.

Във тъмнината няма врява.

Падам аз надолу, в черна празна яма,

не ме преследва съвестта, а глад.

Дали ще писка жертвата, или пък няма?

Бе кой ще чуе в този маскарад?