Падам аз надолу, в черна празна яма,
вече с дни, със месеци, с години,
гонейки тайна от мене по-голяма,
вая маска със детайли фини.
Падам аз надолу, в черна празна яма,
не сблъсъка ме притеснява,
а фактът, че ний отдавна не сме двама.
Във тъмнината няма врява.
Падам аз надолу, в черна празна яма,
не ме преследва съвестта, а глад.
Дали ще писка жертвата, или пък няма?
Бе кой ще чуе в този маскарад?