Синьото момиче протяга ръце и хваща света в шепи.
Големи, светещи очите ѝ – реки да станат,
и пъргави нозете ѝ – по огън жарко парят.
На алените устни бряг са им дърветата,
а самодивските бедра са път към планините и моретата.
Синьото момиче се катери по обеците си, чак до небето.
Косите ѝ – прекрасни невъзможности,
гласът ѝ – стон на есен,
омаяна от лунна песен,
разтваря се в копнежа на поляните
и тича подир облаци,
по музиката тича, ...