(едноактна пиеса с три действащи лица)
Филипина - съпруга на Филип
Филип - съпруг на Филипина
Хегел - семеен приятел

(Филипина, седнала на един топъл камък във вилата си на морския бряг, Отдолу в далечината се задава мъжка фигура.)

Филипина:
Кой иска да смути духовната ми немощ,
всеотдайността ми. Кой иска да изпита
верността ми, мойта доблест към съпруг,
който две очи си има, ала и с едно не вижда.
О, смут, потаен блясък, топла длан,
заспали водорасли в слънчева вода,
защо надзърташ, грях, в лагуната на мойта немощ
и с тези непознати стъпки се катериш
на мойта самота по склона стръмен.
Но кой си ти? Ах, който и да си,
кажи си името поне. Но туй не е ли Хегел,
приятелят добър и толкоз верен,
който винаги се появява,
когато с дух и тяло съм сама,
и мидата на мойто целомъдрие
със тънко острие се мъчи да разтвори ...
(Зад един храст се появява Хегел, запъхтян. Усмихва се приятелски.)

Филипина:
О, Хегеле, това си ти.
(Леко се отпуска в немощ.)

Хегел:
Фили... Фили... Филипино,
уверявам те стократно
ко... ко... колко изморих се,
докато до Филип стигна.
Впрочем, той не е ли тука?
(Оглежда се за Филип, бършейки потта от челото си.)

Филипина:
Не, няма го, но даже мислех,
че той нагоре се изкачва,
облечен в тялото ти, ах...
(Обръща се срамежливо настрани. Без да чуе Хегел)
... какво изрекох, как сама разкрих се,
о, същност немощна, лъжа беззъба,
нима на таз земя две думи няма,
своето лукавство да прикрием.

Хегел:
Какво приказваш, Филипино?
Защо е твоят взор разстроен.
Тозчас навярно имаш нужда
от две приятелски слова
и от една прегръдка плаха.
И ето, моят дълг зове ме
и изкатери ме чак тук,
за да разтвори моите обятия
и теб във тях да утеши.
(Прегръща я нежно.)

Филипина:
О, Хегеле, приятелю най-скъп
на Филип и на мен, съдбата сякаш
изтегли те на този хълм сега,
та бурята от немощ във душата ми
със вятъра на своето присъствие
още повече да разлютиш,
защото Филипа не знам къде е,
а чаках него.
О, дано е здрав
и някога все пак да се завърне...
... Не го ли, впрочем, някъде видя?

Хегел:
Видях го, Филипино, тъкмо исках
за него да ти кажа, но видях,
че си разстроена, и колебание
думите ми заглуши. Та Филип
в пристанището някъде съзрях го
и понеже много бързах за насам,
да го потърся...
Но какво говоря?!
(Обръща се срамежливо настрани. Без да чуе Филипина.)
... Какво изрекох, ах, нима разкрих се,
о, немощна лъжа беззъба.
Нима на таз земя две думи няма,
своето лукавство да прикрием.

Филипина:
Какво приказваш, Хегеле?
Защо е твоят взор разстроен?
Тозчас навярно имаш нужда
от две приятелски слова
и от една прегръдка плаха.
И ето, моят дълг зове ме...

Хор:
О, думи немощни, балони,
издъхващи под силна страст,
разчекнати клещи под зноя,
безсилни рибки във прибоя
на бликналата в пяна страст!
О, час безумен и лишен
от смисъл и надежда скромна,
от минало и бъдеще изтръгнат
и потопен в мига отраден
на фаталния си скок!
... Но вижте, кой насам ли се изкачва
със крачки сигурни и груби,
като стопанина на всичко, дето тук
може да се случи и се случва...
... О, съвземете се, деца, и преградете
на съмнението пътя със почтеност,
отдалечете се един от друг, в замяна
господарят оправданата надежда
в нозете ви с усмивка ще положи
(Зад един храст се появява Филип.)

Филип:
Съпруго вярна, приятелю най-скъп,
ах, как се радвам да ви видя
и топлия ви говор да прекъсна
със поздрава сърдечен на другар,
радостно смутен, че тук ви виждам
и двамата най-близки на сърцето ми.
Едва ли ме очаквахте тоз час,
но тъй обагрено е мойто появяване
от сладка неочакваност, която
сърцето дваж по-силно радва.
(Хегел излиза две крачки напред.)

Хегел:
О, Филипе, безкрайно бързам,
тръгнал съм понеже да те търся.
Оттук минавах, но не издържах,
отбих се за минутка и отлитам.
Някой ден ще дойда пак, тогава
дано и тебе да те има тука.

Филипина:
Съпруже мой, любими, преди час
във свойто целомъдрие съзрях те
по този скат нагоре да се качваш.
И изненадана от свежото си чувство,
в прегръдките ти паднах в изнемога
и малко изненадана от туй,
че приличаше на Хегеля тогава.
О, нека да отива да те търси...

Филип:
Верни мои, сърцето ми лудува
от преданост такава, но поспрете.
Ти, Хегеле, отивай да ме търсиш,
а ти, съпруго вярна, продължавай
предано да ме очакваш да се върна.
Аз вече идвам, май че се задавам...

Край