До някое време се скитах навън,
останах със себе си за кратък монолог.
Поисках, за миг, което красиво било е насън,
да се случи наяве, но да няма залог.
Поскитах час, два, колко точно не знам,
потърсих да видя очите на хората.
Те гледаха другаде, не в мен, а там,
където тъгата се разхождаше с умората.
Поскитах, бях сам, а се чувствах толкова добре,
нямаше рани, спомени, не вървях по стари следи.
Времето решило днес за мен да спре,
отново да съм весел, както бе преди. ...