Карам с 20 по "Шанз-е-Лизе".
С всяка пора усещам парфюма...
Разбирам, че съм този, който има избор.
И знам, че това не е пазар.
И не знам дали това е вярно.
И докато карам с 20 по "Шанз-е-Лизе",
ми натежава от погледи,
които виждат не мен,
а стойността на 100-те долара в джоба ми.
Усмихнати днешни и вчерашни перли...
Порцеланова плът, но топла...

Продължавам да карам.
Откривам Давид.
Онзи стиснал камъка. На Микеланджело.
Поразителна прилика!
Все едно мен е изваял...
Сигурно и аз съм нечий продукт...

Карам с 20.
Катедралата "Свети Петър".
Тук ли е вярата ми?
Онази, която прегазих по пътя...
Дори не знам дали тъгувам за нея.

"Синг-Синг".
Трябва да карам по-бързо.
Може Страхът ми да ме познае,
а го бях осъдил "ДО ЖИВОТ".
Трябваше да го пратя на електрическия стол.

Карам с 20.
Поглеждам в ретроспектъра.
3-4 бели жици...
3-4 тухли в магистралата, която строя,
по която карам.
С 20. За да видя всичко. Да запомня всичко.
Защото строя къса магистрала,
въпреки дълбочината на очите
и далечината на хоризонта...
И къде ще пристигна?
Дори нямам багаж...
Само онзи пулсиращ орган...
В левия вътрешен джоб.

Карам с 20.
Не качвам на "стоп", а сякаш не съм сам.
Който и да си, аз не съм луд!
Карам с 20 не само заради ограниченията.
Карам с 20, защото може да искаш да слезеш,
а аз не бива да спирам.
А и тази къса магистрала...
Въпреки дълбочината на очите...
Който и да си, не се тревожи за КРАЯ
на магистралата.
Ако останеш, аз ще извикам!
Миг преди края.
Вероятно и заради това карам с 20...