Две длани,
прегърнати в молитва,
връщат времето,
с появата отново
на „отсяна жътва"...
Окото с зеница посяга,
назад, далеч по далечта,
луна лъчи протяга,
навътре в същността.
През устните прехапани,
след време на „новела" -
цедят се пурпур и холера.
Задух, отдих,
играят по границите на контраста ù в молбата...
Капка носталгична сълза
отрази пълната луна.
По устните остави
влажна следа
и се пръсна по дланта -
дар за първата ù искрена молба...
Дъхът ù бавно се разпръсна,
кожата претръпна,
тялото ù бавно заскрежа
и от сетния ù дъх
се чу едва -
„За теб сърцето ми се пръсна на сълзи,
а сълзите в засмъртни везни."
© Делян Пенчев All rights reserved.