Къде сте вие, мили хора?

Тихо и студено е.

На кого да се помоля?

Имам нужда от опора –

някой да поеме мойто бреме.

Вече рухвам. Нямам сили

да понасям гнет, студ и мизерия.

Някъде са се стопили

моят борбен дух и оптимизъм.

Вместо тях – депресия, истерия,

страх от живота, песимизъм.

Страхувам се дори от себе си –

загубих личността си някъде.

Не се харесвам хленчеща, разплакана,

трепереща, неуверена и плаха.

Защо? Какво се случи?

Защо в живота не сполучих?

Грешна съм? Или пък глупава?

Или към чужди болки глуха?

Къде сте вие, на които бях опора?

Елате да се реванширате.

Или не можете да търпите хленчещи хора!?

Добре ви беше на мен да се опирате.

Ето, сега, днес имам нужда от вас!

О, натоварва ви страданието ми?...

Уви, не мога днес да ви вкарам във весел екстаз...

Купонът свърши. Ще останете ли?

Ще видим кой ще остане докрай.

Кой ще търпи една слаба жена?

Няма да са много, май.

Не всеки иска да му висят на врата

и не всеки търпи другия да има слабост.

Натоварвам ли ви? О, извинете!!!

А когато ви доставях сладост?

Когато аз ви бях утеха

и изпълвах дните ви с радост?

Тогава ме търпяхте и обичахте.

За мен дори се борехте...

След мене тичахте...

А някои в любов ми се вричахте.

Ами ако легна болна

и от живота все съм недоволна?

Ако протегна трепереща ръка,

молейки ви за вода?

Тогава какво ще правите?

Дали няма да ме изоставите?

Защо ви е воденичен камък на врата –

да не съм само аз на света!

Заради вас сега се предавам,

заради вас, които съм обичала.

Натоварвах се с ваши проблеми.

Само аз ли и слабите уважавам?

А дали и на вас сега за мен ви дреме?

Специално искам да попитам

моите скъпи родители:

Заслужих ли така да ме отритнете?

Боли ли ви, че скитам по квартири,

и че синът ми чужди са го приютили?

Съчувствате ли ми, че нямам основни неща,

например: дом, мебели, достатъчно храна, кола...

как мислите, че живея без всичко това?

Бих ви проклела, но не мога.

Поне душата ми остана добра.

Без вас ще се справям с всяка тревога,

с трудности, мизерия и немота.

Явно човек се ражда и умира сам.

Защо съм разчитала на вас, не знам.

Трябва сама с депресията да се справя,

да бъда, каквато бях преди – силна,

за чужда помощ да забравя,

а сама духа си да повдигна...

Любими мой, приятели, роднини,

чест ще ви прави, ако ме изтърпите!

Синко мой, като свършат мойте дни,

не искам да си кажеш през сълзи:

„Имах слаба и нещастна майка.

Страданието най-накрая я погуби!”

Не искам да ме виждаш как се вайкам...

Ще опитам да се боря, да воювам...