Той връхлиташе с яростна сила,

а с копита потъваше в пясъка

и с напрегналите му се жили

изпълзя със последния талсък.

И с гривата над очите, сияйните,

криеше километри пътуване,

капеща, като дъжд сякаш, пяната

го разкри, че до днес е тъгувал.

А луната бе кръгла софра,

но отхапал, погълна я в гърлото,

той я помисли за Сладка трева

и от тогава тя все е нащърбена.

Беше кръстен там Сладка трева,

най-красивия кон на планетата,

като перли блестящи видя

той тъмнината с очите си светещи.

И тъмнината горя като свещ,

лумнал огън, запален с очите му,

уж горяща, но прилив на скреж

я загаси и сам стопи я в сълзите си.