Пребъднал, пътят ме очаква възроден.
Нахлувам вън с избледняващи стъпки.
Аз вече (зад вратата) не очаквам теб.
Но звънне ли се, ме побиват тръпки.
И ме подканва. И извива се пред мен.
Там неизбежности чакат. От вчера.
Той е (инсомнично) от мен възвестен.
Със сбъднат писък. Безмълвно изстрелян.
Безчувствен, пътят не прощава и за ден.
Той негладък само може да расте...
От стъклените хора, навървели се,
най-накрая ще остане ли сърце?