Отчаяно съм впила нокти в гърба ти,
като катерач в скала над пропастта,
облива ръцете ми кръвта ти,
стича се на струйки в мисълта,
че ако те пусна и двамата загиваме,
ти от свойте рани, аз - от самота.
Но върви !Направи първата крачка,
щом китарата в теб не звъни,
щом в очите ти няма закачка,
дали любов беше нашето, или почти?
Не бяха ли срещи и раздели,
страст не беше ли, не бяха ли кавги
и нетърпеливи целувки за сдобряване,
любов ли беше, ми кажи?
Беше. Но мълниеносна, любовна наивност,
задъхан, скитащ, глупав мираж,
който изсуши ни като есенен хербарий -
две сърца в несръчно подреден колаж.
И нека гърми и се гневи сега небето,
по-гневно от мене не може да е,
от безсилие проклинам сърцето,
яд в очите ми кървави мрежи плете.

Върви, раните ти ще ги излекува чародейка,
магьосница някоя, в любовта по-добра,
с очи от потайни ресници премрежени,
от теб ще изтрие всяка моя следа.
Върви! Направи и втората крачка,
за Бога, само веднъж назад погледни,
не мен, а под мене сухите съчки,
с поглед огън в тях запали.
Да гори, да гори и да кърши,
това клето тяло и полужива душа,
преди третата крачка да свърши,
на клада с болката си нека изгоря.