С меч разсичаш наш'та реч

на две неравни половини

сока на безумието да извлечеш

от ранените дълбини сърцевинни.

Ще предаде себе си на теб,

защото вече няма смисъл

да седи в пустия мезонет

с паяжините провиснали,

за да замръзне като водата

и порази със хладен блясък,

за да се плъзга като светлината

винаги и навсякъде,

за да не бъде плач от пъкъла,

потънал в сумрака на гара,

циганката иззад ъгъла

ти разказа своите кошмари.

Тя ще умре гневна и красива

десет лъча преди изгрев,

а ти, благословеният лъжец,

ще си поетът ненадминат.