Всъщност, дъждът тих ми беше приятел –
винаги плачеше заедно с мен.
Вместо букети, ми пращаше ято,
все ме прегръщаше, даже студен.
Мисля, дъждът ме закриля невидим
даже в най-яркия пролетен ден.
В цветните чашки брилянти изприда,
чака ме с утрото светъл, смутен.
В обич несбъдната, с мене тъгува,
все връща вятъра, литнал горещ –
не, не мислете, че, влюбен, ревнува.
Как би се влюбил дъжд в пламнала свещ? ...