В един раздрънкан автобус,

доде се мъкнеше край МОЛ-а,

аз зърнах кичура ти рус,

слетял от черната ти шнола.

Край теб дъхтеше на море,

на вятър в джунглите на Киплинг.

И роклята ти на каре

взе в погледа ми да се дипли.

И – щом шофьорът закова

на някаква крайградска спирка,

прочетох ти една глава

от новата ми стихосбирка.

Уж, гледах пътят как лети,

а в мене, май, светът летеше,

когато тихо каза ти:

– Чуйек, ма ти си много смешен!

Капелата ти с три пера

запя над мен като авлига! –

навярно тъй ще си умра,

събрал сълза и смях на книга.

И – кръгла дупка на геврек,

с две думи – пълна откачалка,

бях просто смешният чуйек

до теб във тясната седалка.

Щом слезе, рекох си: – Ах! Ах! –

след роклицата ти "Versace"...

А сетне цяла нощ се смях,

макар за теб да ми се плаче.