Очи невинни, красиви, като майски цветове през пролет.
Сълзи рубинени нежно галят непокътнато лице.
Под очите крие се надежда от помисъл и поглед.
В шепите си глава навежда мъничко дете.
Душата му ридае, ала стонът пред ушите ни заглъхва,
няма майчини гърди, в които да опре главичка.
Докоснало любов в съня, сърчицето тръпва.
Мечтае да намери "мама", тати прегърнал да обича.
Коленете му черни, душата бяла като сняг,
ръчички празни, а сърцето пълно с любов.
Без дом, смело бори се със сянката на сивия град
а какво ли крие смога, саждите и този студ суров?
Ето виж, жаждата, жарта и желанието за живот.
Нима не виждаш как въгленът оживява в пламък?
И горящите клечици биват угасени от потоп.
Копнежът се превръща в блян, а ангелът в камък.
© Явор Стоилов All rights reserved.