Зимата съблече своята кожа. Снегът остана до колене.
И аз момиче с най – белите коси, небрежно ги разпуснах
върху твоите очи. Сънуваше ме в своя зимен сън, а аз
рисувах животът ни отвън. И всяка мъничка снежинка
плетеше топло одеяло за нашето гнездо, което казваше
ми, че е цяло. Цяло от една космическа вселена - подарена.
В центъра на моите очи беше ти. И през заскрежения прозорец
усетих с кожата си погледа ти - настрани.
Зимата ни фотографира и остави в моето сърце стъпките ти –
снежните следи.
И падаха парцали сняг и преспи затрупаха входния ни праг.
Едно момиче с бяла рокля бях и можех да пребродя този сняг ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up
Реших да предам Зимата като състояние на духа.