Не проклинам съдбата си. Тя от душата събира
сред сгрешилите мисли пречистваща шепичка сол.
Щом ме види да сбъркам, завърта ме. Тъй се нервира,
че съблича крила и мечти и оставя ме гол.
Зъзна в спомена вечен, далечен е, аз – пеленаче –
беззащитно човече, разбрало навреме защо
трябва своя живот да засуче преди да заплаче
и попие вселенската мъдрост с кърмата си то.
Помня стъпките плахи, заплахите в трудна пътека.
Беше стръмна и спираше в тъмно пред скалния ръб.
Аз залитах тревожен, заложил живот в ипотека
и личаха по мене следите от кучешки зъб. ...