Спиш ли?

Или тихо си затворил очи,

носейки се надалеч от тук?

Върни се –

искам да ти кажа нещо...

Не, не се събуждай, спи,

а аз ще седна до теб

и ще ти говоря.

Ще ти говоря за теб, за очите ти, за ръцете ти... за всичко.

Дори когато не ме гледаш,

аз ги чувствам върху мен –

очите ти. Виждам

как се взират в мен,

проучват ме, разглеждат ме...

А после в миг ги отместваш,

но аз винаги ги усещам –

прогарят дупка в мен... боли!

Но дори болката от теб е сладка...

Усещам и ръцете ти –

сега безжизнено отпуснати

до спящото ти тяло

толкова живи, силни, истински и нежни.

Ръце, които стоплят в прегръдки.

Но не и мен.

Ръце, които никога няма да ме докоснат.

Ръце, които всяка вечер милвам... на сън.

Спиш ли?

А устните ти... устните ти –

те събират всичко тъй прекрасно

на света – изкушение!

Всичко тъй лелеяно, бленувано, мечтано.

Две прекрасни нежни устни,

влажни и топли,

леко разтворени, сякаш шепнещи:

Целуни ме!

Онези устни, чиито вкус

аз няма да усетя,

в които жадно няма да се впивам,

които моите не ще целуват...

Спиш ли?

Или пък тялото ти...

Сега то спи. Спи, но дори в покой

е тъй омайно,

ангелски красиво

и дяволски желано!

А иначе, когато е изпълнено с енергия –

толкова живо, силно и копняно...

Не бях си го представяла

така спокойно и достъпно.

Но няма да се слеем във едно.

Спиш ли още?

Това само исках да ти кажа.

Обичам те.

Не, не отваряй очи! Остани спокоен.

Аз няма да те будя да ти кажа тези думи,

защото знам –

ти чуваш ги в съня си.

Как знам ли? Ето – усмихваш се.

Усмивката ти, тиха и омайна,

изпълва ме със топлина и сила!

Да бе се усмихнал не на сън,

на яве, когато аз ти казах.

Когато те помолих

за очите ти, ръцете ти и устните...

Ала и таз усмивка стига.

Нали все пак е твоя!

Е,

аз тръгвам -

ще си ходя.

Ти спи! Не ще смущавам пак съня ти.

Спи, поне на сън ми се усмихвай,

дори да знам,

че не сънуваш мене...