Заставаш пред мен като спомен неясен

и тръсваш момчешки глава,

усмихнат, разбиращ, но някак далечен,

протягаш към мене ръка.

Напрягам очи да те видя по-ясно;

пред мен - непрогледна мъгла!

Изтрило е времето следата по пясъка,

като след прилив на морска вълна.

Какво знам за теб? Толкова малко.

Изобщо дали те познавам?

Аз знам онова момче, лудото, някога -

с трабанта и с дълга коса.

Не зная какво във живота преминал си -

предателства, обич, тъга?

И верен приятел дали винаги имал си?

В беда кой подал е ръка?

Стоя и си мисля как странно е времето!

Миг само - а колко години изтри

и тъжно над мене провисва небето,

заплака с дъждовни сълзи.

И пак битието залива ме с грижите,

и пак лудостта на деня ме посреща;

отново забравям - най-ценни са хората,

с които съдбата в живота те среща!