Ех, някога, забравих колко някога,
венец от плитки свиваше ми мама -
корона тежка на принцеса лятна
с петички боси, с почерняло рамо...
С усмивка щърба ябълково слънце
подхвърлях си нагоре, към мечтите,
а нощем към искриците отвънка
дори не се замислях как политам...
Е, аз отдавна вече нощем не летя -
крилете ми, поуморените, не могат
душата ми на възрастен сега
да вдигнат над безброя от тревоги. ...