Завърнах се след години при нея.
При голямата пълноводна река.
Стоя носталгично на кея
и скришом преглъщам сълза.
Вълните, чайки, корабно платно,
оная стръмна уличка с паважа.
Коминът с щъркеловото гнездо.
Чадърите по пясъка на плажа.
Всичко наоколо е както преди…
В рибарска лодка залязва денят.
Над шлепа задрямал луната струи,
снагата речна - в звезден брокат.
В безумна младост плувахме, река.
Водата ти ни беше до колене.
Пораснахме. Отминаха лета,
а дните ни с теб - отминало време.
От малко поточе до голяма река
любовта към морето те води.
Като теб, в морето от хора открих
любовта, без която не мога.
Знаеш ли, заприличах на теб.
Уж тиха, а понякога стихия голяма.
Нежна с песъчинките на брега,
и безпощадна към подводния камък.
От пясък кули все издигах…
щом рухваха ,започвах пак!
Течеш във вените ми. И съм жива,
щом вдъхна мириса ти на вода.
Ако носталгия във делничния хаос
споходи ме по теб и затъгувам,
отварям нотите на онзи валс, на Щраус
и с теб се сливам, мой син Дунав!
© Даниела Виткова All rights reserved.