Вървя по стъпките хилядолетни,
прекосявали дълго тротоара,
сред спомените мимолетни
край асфалтова улица стара.
И срещам хиляди лица безлични -
стари, млади, бедни и богати,
толкова еднакви, но и толкова различни.
Отминават бързо и остават непознати.
Аз не знам, не знае никой друг
какво в душите им се крие,
какво ги е довело тук,
кой щастие, кой болка ще открие.
Подминавам момиченце с широка усмивка,
с къдрици блестящи и рижи.
Завиждам и - тя е щастливка -
не знае, че чакат я грижи.
А погледът детски - нещо познато
от времето, когато се сгушвах при мама,
играех немирно в знойното лято,
но вече не вярвам - било е измама.
Срещам поглед безразличен -
човек, крачещ бързо със крачки големи.
Образ - днес толкова типичен,
вероятно затрупан с проблеми.
Зад него пък, ръка за ръка,
вървят бавно старец и старица -
как мечтая да бъда така -
на нечие сърце - завинаги кралица.
Там виждам и едно познато лице -
с очи  безнадеждни, с лице пребледняло.
Не! Не е било познато лице -
това е било огледало . . .